Жак излизаше, спускаше се надолу по улицата и се мяташе в някой от претъпканите трамвай, от чиито стъпала като гроздове висяха работници на път към своите квартали.
Притиснати един към друг в жегата, всички мълчаха, и възрастните, и детето, с мисъл единствено за дома, който ги очакваше, потяха се тихо, примирени с този живот, разделен между бездушния труд, преходите напред-назад в пълните до пръсване трамвай и накрая - насъщния сън.
Когато Жак ги гледаше някой вечери, сърцето му се свиваше. Дотогава беше познавал само богатството и радостта на бедните. Но жегата, отегчението и умората му разкриваха тяхното проклятие, проклятието на окаяния труд, чиято безконечна монотонност успява да направи дните толкова дълги, а животът - твърде кратък.